На баба ми Спасия. 

                 „Защото, които презират мъдрост и поука, са

                 нещастни, и тяхната надежда е суетна, и 

                 трудовете безплодни, и делата – безполезни“ 

                            (Премъдрост Соломонова 3:11) 

     В двора на село имаше множество обитатели – към двадесет овце, две прасета, дузина кокошки, петел, няколко фитки1 и едно магаре, което ми беше любимо... Имаше и куче, то беше вързано при кокошките, за да гони кунитата2 и белките вечер. Овцете и магарето хрупаха тревичка, прасето и ярмичка3 и каквото останеше от нашата трапеза, кокошките по цял ден обикаляха и ровеха из боклука. Станеше ли чудото някоя от тях да снесе яйце, дворът се огласяваше, та всички да чуят и знаят, за да възхвалят чудото на живота. 

     Една сутрин помолих баба да ми направи чудната си баница със сирене. Тя беше голяма майсторка. Замесваше тесто от брашно, мая и вода и от него точеше тънки кори с точилката, която от време на време играеше и ролята на „съветник“ заедно с дръжката на метлата. Но това се случваше само, ако имаше сериозно провинение от моя страна. Но да се върна към разказа за чудната баница на баба. По време на месенето, втасването и точенето масата се покриваше с брашно. Топлината от печката, която трябваше да погълне това произведение на кулинарното изкуство, за да го превърне в хрупкаво златисто изкушение, се пръскаше из стаята и затопляше малкия ни свят като слънце. 

     Обичах да гледам баба как разбъркваше маята и брашното в купичка с топла вода, как разточваше готовото тесто на тънки като прозрачна хартия листа, а след това ги мяташе с ръце във въздуха. Ако някоя от тях се скъсваше, баба се ядосваше, придърпваше тънките като вестник кори и оправяше работата, тюхкайки се на глас за случилото се.

 

       За баницата трябваха и сирене, и яйца. Баба натрошаваше сиренето и го разбъркваше с яйца, колкото повече яйца, толкова по-вкусна ставаше баницата й. След това идваше ред на реденето. Тази изключително сериозна задача се поверяваше на мен. И така – върху дъното на тавата поставях ред кори, отгоре намазвах с олио и след това поръсвах със сместа от яйца и сирене. Така ред след ред диплех баницата, като красиво изписана книга. Накрая върху последната кора изсипвах остатъка от сместа. И хайде във фурната. По някое време баба завърташе баницата, за да се изпече равномерно от всички страни. Станеше ли готова, изваждаше я от печката и я поръсваше със газирана вода, за да омекне. Покриваше тавата с вестник и над него слагаше хавлиена кърпа. Следваше най-дългото и мъчително чакане в живота ми… 

     През това време баба правеше айрян и нещо си хортувахме.

      - Бабо, да те питам нещо?, заприказвах я аз. - Питай сине, какво има?, отвърна баба ми.

      - Защо кокошките, като пият вода, си вдигат главата нагоре към небето? 

     Баба изобщо не се засмя на въпроса ми. Погледна към мен сериозно и като виден хирург, който познава анатомията на кокошките, тъй като беше извършила множество операции на тия божии гадинки (за гозбите й от пиле ще ви разкажа друг път), ми отвърна: - Ами нямат глътка, Течко, отговори ми тя. – Затова, трябва да си вдигат главата нагоре към небето, когато пият вода. Но да ти кажа има и друга причина.

      - Каква причина?!, попитах аз.

      - Бог ги е създал така, да ни научи на смирение и благодарност, като гледаме кокошките как след всяка глътка вода вдигат глава към Бога и му благодарят, така и ние да бъдем като тях. Кокошката вода пие към Господа гледа!, казваше моята баба. 

     „Брей, каква била работата“, си помислих аз. Кокошката вода пие, Господа гледа! 

 1 Фитка – Пуйка. 

Златка. 

3 Смелено жито.

                                   Автор: Стелиян Кунев